Майката на Николай Златков няма да иде на погребението, било „поругаване на тленните му останки“

Ще го почете като излезе на площада, не се разбрала с бащата за детайли как да бъде погребан

Ралица Асенова, майката на една от жертвите на трагедията „Петрохан“ Николай Златков, няма да присъства на погребението му. Тя сама съобщи това в профила си в социалните мрежи.

„Няма да погребвам аз тялото ти Ники. Взех това не леко решение, защото не успях да се разбера с баща ти за неща, които знам, че ти би искал и защото отказвам да участвам в още поругаване на тленните ти останки! Мисля, че издевателството над тялото ти беше достатъчно вече месец и половина. Той ще те погребва “светски” каквото и да значи това. Ще ти оставя в ковчега малката статуетка, която толкова много ти хареса, която подарих на Иво,( и за теб взех такава и не успях да ти я дам) един специален камък и едно малко жълто камъче във формата на сърце“, обясни Ралица Асенова,

Майката готви „изпращане такова каквото заслужава“ и на негово любимо място високо в планината.

„Сигурна съм всичките много хора, които те познаваха истински и те обичаха ще те уважат и ще дойдат там. Има вече стихове за теб и песен се пише… ще те изпратим достойно, така както го заслужаваш. Ще има любимите ти петроханки, ще има джинджифилки и всеки ще може да каже ако иска нещо за теб. Ще сложа и голям камък с надпис на него за теб и за тях! Днес ще те почета и по друг начин! Ще излезем на площада в търсене на истината за твоето убийство. Много хора не вярват на всичката помия, която се изля върху вас, на лъжите и безумията, които се изговориха. Знам колко беше важна истината, справедливостта и свободата за теб! Затова днес ще бъдеш почетен на площада!“, пише майката.

Тя нарича сина си „Смело Сърце!“ в публикацията и твърди, че когато проговорил като бебе започнало нейното „голямо приключение в необяснимото и невероятното“, защото той и разказвал откъде идва, защо е дошъл при нея и че е дошъл да спаси всички страдащи, да спаси света. Тя обяснява за страховете си как ще успее да защити „едно такова малко дете в един свят, който трудно би разбрал дете, което свободно говори за миналите си животи и за неща, касаещи човека срещу него, за които няма как и от къде да знае“.

Тя разказва различни истории за детето си – как в детската градина с дни е бил съсипан защото други дела убили насекоми божи кравички, как на 7 години ѝ разкрил, че вижда аурите на хората в цвят, как в училище е бил тормозен от други деца, които знаели, че го разстройват, настъпвайки мравки. Впоследствие Николай решава, че може да коригира учителките и трудностите в училище за него стават непоносими.

Майката решава въпроса, като повече не го пуска в обикновени училища.

„Той просто беше толкова извън рамката, че беше истинска агония и за него и за мен престоят му в нормално училище! И след това започна неговият истински щастлив и пълноценен живот! Както той казваше: „Истински започнах да живея, когато се присъединих към Иво и към групата”! Отидохме на ваканция в Мексико и той намери сродните си души. Тези, които не му се подиграваха, които го разбираха, подкрепяха в стремежите му, тези, които бяха извън рамката и най- вече тези, които можеха да му помогнат да развие и култивира уникалността си и да я насочи към, това което винаги е искал — да помага!“, обяснява Ралица Асенова.

„Там с Иво и останалите имаше всичко, от което е имал нужда - екстремни преживявания, защото още на 3 годинки искаше да лети с парапланер и всички екстремни люлки, бънджита и въртележки ги обикаляхме до изнемога. Там имаше учене на неща, които го вълнуваха в естествена среда и сред природата, а не затворен в една стая, имаше свободата, която беше толкова важна за него, имаше радост и естественост във всичко, с което се занимаваше, имаше 100 процентова подкрепа, обич и разбиране от хора, които беше срещнал неотдавна, но която не беше получавал дори от много близки хора. Там той беше на мястото си, сред себеподобни. Там именно той стана най- малкият подводен водолаз в света с постижения за гмуркане на 30 метра дълбочина, които и до ден днешен никой не може да надмине. Там се научи да кара сърф, кайтсърф, да медитира по няколко часа на ден, да изучава история, география и други предмети седнал удобно в джунглата до басейна и заобиколен от подкрепата и обичта на Иво и останалите“, обяснява избора си да остави детето си с групата мъже Ралица.

„Сега ще ви разкажа за порасналия Ники и за това каква беше връзката ми с него. Ники порасна силен, мъдър и непримирим към неправдите в този свят. Никой нищо не разбра от пубертет - той беше щастлив и усмихнат и уважителен винаги и с всички. Връзката ми с него никога не се промени и винаги имахме какво да си кажем. Изумителното за мен, която съм терапевт и чудесно знам какво се случва в пубертета и отношението на един пубертет към родителите му, тук при Ники промяна и отдръпване към мен нямаше. Дълбоката ни връзка винаги беше налична до степен, в която когато той беше болен аз усещах и обратното без значение дали сме дори в различни държави. Обаждаше ми се питаше как съм и на отговорът ми добре ме отрязваше и питаше защо не казвам, че съм болна. Обратното също беше валидно - просто знаех, че нещо не е наред и Иво последните години все казваше: „Тези двамата майка и син с тази тяхна връзка ще ме уморят! Не може единият да кихне някъде в Мексико и другия в България да не разбере!”, пише майката.

„Ники се гордееше с мен много. За мое изумление той се възхищаваше и се гордееше с всичко, което правя и съм и това не се промени никога, а само се засилваше в годините. Винаги казваше, че вярва в мен и аз мога да се справя с всичко! Казваше ми и че съм по- силна от всеки мъж, който е срещал и много ми се възхищава. Обичахме да ядем агнешки главички заедно и в тези моменти другите в хижата ни оставяха да се насладим на това занимание, защото те не бяха любители на нашите разговори, колко са вкусни очите, езика и мозъка. Иво седеше и ни гледаше и само цъкаше какви майка и син сме. Истината е, че всички там много ни се радваха за тази връзка и бойният дух, който и двамата носехме.

Ники не веднъж ми е казвал: “Вечно ще съм ти благодарен, че ме подкрепи в избора, който направих и ме пусна да живея с Иво и останалите. Знам, че изобщо не ти беше лесно и вечно ще съм ти благодарен, че не ме спря и ме подкрепи”! Последният път беше преди няколко месеца. Бяхме седнали гушнати в хола на хижата, “люпехме” семки и си говорехме до късно посреднощ.

Аз знам как ти умря! Аз го преживях призори в онзи ужасен ден, в който те убиха, почувствах гнева и болката ти. Ти умря с широко отворени очи и затова аз няма да затворя моите и ще гледам директно в многото лъжи, които ни се говорят и няма да мигна докато поне на повечето хора, които имат здрав разум не им стане ясно, че ви екзекутираха и го прикриват.

Беше чест да бъда твоя майка! Истинска чест! Шегували сме се за нашите минали животи на войни и викинги, а то се оказа, че пак сме в тези роли… пак сме войни и се борим за истина и свобода! Благодаря ти за всичко! Обичам те безкрай. Обичам те от небето до земята на зиг заг - помниш ли? Връзката и обичта ни никой и нищо не може да я разруши!“, пише още Ралица Асенова.